Непознатата история на породата

“В книгата си “Далматин – всичко за породата” успях да събера повече от 340страници интересни исторически факти. Когато подредих данните в хронологичен ред се оказа, че произходът на далматините не е мистерия. Породата в съвременния си вид е резултат на миграции и векове човешки труд. Някои хора са отдали целия си съзнателен живот за развитието на любимата ни порода, а това е достойно за възхищение и уважение.” През III в. пр. н. е. илирски племена, сред които най-многобройното племе далмати, създават държава в западните части на Балканския полуостров. Според историка- изследовател д-р Ратимир Орбан, те отдавна използвали точкувани бракоиди като работни кучета. От 1278 г. са запазени общински архиви от автономната република Рагуза (по- късно Дубровник), в които е записано, че на знатни особи от съседни държави са подарявани рагузански бракове. Kartina-dalmatin

По това време образите на точкуваните бракоидни кучета, наречени в по-късен период “дубровски гончета”, се изпозлзват като хералдичен символ от богати местни родове.
През 1374 г. в автентичен документ от манастира в Дяково, епископ Петър дава първото подробно описание на дубровските гончета, наричайки ги Canis dalmaticus: “Късокосмести кучета, високи 4-5 педи, с основен бял цвят с кръгли черни и по-рядко кафеви точки по цялото тяло с размер 1-2 пръста.”. В Правилника за устройство на войската в Унгария и Хърватия от 1432 г. е
описано, че на всеки кавалерист-наемник от Босна са зачислени по едно или две дубровски гончета. От 1500 г. датират нови хроники от Дяковашкото епископство, в които е описан
развъдник, в който се отглеждат и развъждат 420 дубровски гончета за нуждите на войската. През 1526 г. в битката при Мохач, на страната на унгарците се сражава и
кавалерия с 300 наемни конника от Хърватия. Според летописите, всеки конник водел едно или две дубровски гончета, обучени като бойни кучета.
Документирано е от военни историци, че след разгрома на унгарската войска, султан Сюлейман II пленил дубровските гончета, използвайки ги в последващи сражения срещу унгарци, чехи, австрийци и поляци.

Придворен на чешкия крал Миклош плачкосал четири от тези кучета, а потомството им се разпространява из Бохемия и Моравия като любимци на знатни особи под наименованието “турски кучета”. През 1573 г. бохемската графиня Алена Мезиричска подарява на словенския свещеник и поет Юри Далматин двойка “турски кучета”. Шест години по-късно свещеник Далматин пише на графинята: “Интересът към моите турски кучета непрекъснато расте. Вече съм подарил няколко десетки от тях в Словения и Сърбия... Моите приятели и познати ми пишат, че кучетата правят живота им по-радостен... Тези преживявания навеждат приятелите ми на мисълта да се даде на турските кучета ново наименование. Наричат ги даже с моето име – далматини.”
По време на обсадата на Виена от турската армия, в мемоарите си от 1683г., един от командирите на австрийската армия пише: “Великият везир Карамустафа хвърли срещу австрийската войска глутници турски кучета. Кучетата били добре обучени за война...”. В мемоарите се описва още, че след тази битка командир от полската армия, подкрепяща австрийците, пленява двадесет и шест “турски” кучета - далматини, които разпространява из Австрия и Полша, където започват да ги отглеждат като символ на разкош.


Два века по-късно, през 1867 г., австрийският зоолог д-р Леополд Фитцингер дава на старите дубровски гончета латинското наименование canis familiaris bracca ragusanus. “...Старото му наименование било “дубровско гонче”, след това “далматински птичар” и накрая – “далматинско куче”. Тези кучета отдавна се развъждали в Дубровник и околностите.”
В Италия далматските гончета достигат изключително висока популярност. Италианските художници обичат да ги изобразяват. Католицизмът ги въздига на пиадестал – наричат ги “кучета господни”. В известен период от време са символ на Ватикана. След XVI век са чести персонажи в живописта, графиката и другите видове изкуства, свързани с дейността на Доминиканския орден.
Далматските гончета попадат в Англия от Италия през Испания и Франция под името gallican (френско куче). Тъй като са символ на католическата църква, в периода 1650-1660 г. протестантството в Англия ги осмива в карикатури и антипапски трактати. След този период образът на точкуваните бракоиди се появявява и върху платната на английски и нидерландски художници.
Доста по-късно, през 1792 г. английският зоолог Томас Беуик пише в книгата си “История на четириногите”: “Това не е галско куче, въпреки че с такова име е дошло от Франция в Англия. Това е далматинско куче, което произлиза от Далмация”, като дава име на породата “Dalmatian dog” или “The Dalmatian or coach dog”.

Най-ценните сведения за далматинските кучета са по-нови архиви от Дяковашкото епископство – ръкопис на епископ Петър Бакич от 1719 г. В него се говори за dalmatinski pas или canis dalmaticus: “Наша известна коренна порода е далматинското куче, високо 4-5 педи, с къса бяла козина и кръгли шарки по тялото, черни, много рядко кафяво оцветени с размер от един до два пръста. От XIV век, дори по-рано, това куче се е развъждало из цяла Хърватия и Далмация, а най-вече в Далмация, поради което сега името му е Canis dalmaticus. Това куче се отглежда най-вече от знатни родове и първенци от
Хърватия за лов и лична отбрана и спокойствие, а после за военни действия, но се отглежда и от останалите жители. При лов служи за улавяне на дивече с бързи скокове, а при война много настървено и храбро се нахвърля върху неприятелските коне като предизвиква голям смут и хаос сред вражеската конница. Тази порода и досега се развъжда в Хърватия в огромен брой и широко се разпространява из територията на Европа.”


Старинен венециански архив описва, че далматинските гончета са използвани от монасите в Далмация като пазачи. Английската авторка Бедуел потвърждава през 1901 г: “Известно ми е, че тези кучета са използвани като граничарски и военни на границата между Венецианска Далмация от една страна, и Турска Босна от друга. Тяхното оцветяване е изключително подходящо за работа на границата, защото когато в слънчево време са в сянката на дървета с дребни листа, се забелязват много трудно.” През 1862 г. за пръв път на изложба в Лондон е представено далматско гонче под името “Куче-пазач на далматските гранични части”. Следват години упорит труд и шлифоване на автохтонното далматско гонче чрез отбор и подбор, до вида на съвременния далматин. Досега не са открити писмени доказателства за работата на английските кинолози по отношение на породообазуването на далматина, но резултат от техния труд са по-едри кучета с по-здрава костна система и повече мускулна маса, а точките им са с по-голям диаметър. През 1870 г. официално са фиксирани две цветови разновидности – бял с черни точки и бял с шоколадови точки. След втората половина на XIX век далматинските кучета трайно се установяват в Англия като dalmatian dog и от там започват да се разпространяват из целия свят.


В Америка далматините попадат още преди 1888 година. pojarna-komanda
През 1905 г. е създаден клуб “Далматин” в САЩ. По време на Втората световна война 1941 – 1945 г. американските клубни даматини участват в проекта “Кучета за отбрана”. Те работели в знаменития корпус К-9, спецподразделение за служебни кучета и изпълнявали патрулна дейност. С успех охранявали военни и граждански обекти. Далматини от противопожарния отряд били обучени да донасят муниции и резервни инструменти за нуждите на Червения кръст. Те откривали затрупани хора под развалините на разрушени сгради.

Между двете Световни войни породата изчезва напълно от територията на Хърватия. Автохтонното далматинско гонче е заличено от родината си следствие дълбоките политически и икономически промени. През 1930-1931 г. богат хърватски търговец на кораби на име Божо Банач закупил от Англия седем далматина и известно време ги развъждал в град Цавтат (южно от Дубровник). Последният жив потомък на тези далматини е описан през 1954 г. от собственичката на действащ по това време немски развъдник за далматини, посетила Хърватска с изследователска цел.
Всички далматини, които се срещат в момента на Балканите са потомци на кучета, внесени от различни държави, където породата се е запазила, въпреки следвоенните политически промени и последвалите икономически кризи.

“В тази малка презентация за историята на породата цитирах мои любими пасажи от книгата ми “Далматин – всичко за породата”. В нея ще намерите още много увлекателни факти за дългия път на далматина още от ... египетските гробници до ... нас.”

Цветелина