Непознатата история на породата

  • Печат

“В книгата си “Далматин – всичко за породата” успях да събера повече от 340страници интересни исторически факти. Когато подредих данните в хронологичен ред се оказа, че произходът на далматините не е мистерия. Породата в съвременния си вид е резултат на миграции и векове човешки труд. Някои хора са отдали целия си съзнателен живот за развитието на любимата ни порода, а това е достойно за възхищение и уважение.” През III в. пр. н. е. илирски племена, сред които най-многобройното племе далмати, създават държава в западните части на Балканския полуостров. Според историка- изследовател д-р Ратимир Орбан, те отдавна използвали точкувани бракоиди като работни кучета. От 1278 г. са запазени общински архиви от автономната република Рагуза (по- късно Дубровник), в които е записано, че на знатни особи от съседни държави са подарявани рагузански бракове. Kartina-dalmatin

По това време образите на точкуваните бракоидни кучета, наречени в по-късен период “дубровски гончета”, се изпозлзват като хералдичен символ от богати местни родове.
През 1374 г. в автентичен документ от манастира в Дяково, епископ Петър дава първото подробно описание на дубровските гончета, наричайки ги Canis dalmaticus: “Късокосмести кучета, високи 4-5 педи, с основен бял цвят с кръгли черни и по-рядко кафеви точки по цялото тяло с размер 1-2 пръста.”. В Правилника за устройство на войската в Унгария и Хърватия от 1432 г. е
описано, че на всеки кавалерист-наемник от Босна са зачислени по едно или две дубровски гончета. От 1500 г. датират нови хроники от Дяковашкото епископство, в които е описан
развъдник, в който се отглеждат и развъждат 420 дубровски гончета за нуждите на войската. През 1526 г. в битката при Мохач, на страната на унгарците се сражава и
кавалерия с 300 наемни конника от Хърватия. Според летописите, всеки конник водел едно или две дубровски гончета, обучени като бойни кучета.
Документирано е от военни историци, че след разгрома на унгарската войска, султан Сюлейман II пленил дубровските гончета, използвайки ги в последващи сражения срещу унгарци, чехи, австрийци и поляци.

Придворен на чешкия крал Миклош плачкосал четири от тези кучета, а потомството им се разпространява из Бохемия и Моравия като любимци на знатни особи под наименованието “турски кучета”. През 1573 г. бохемската графиня Алена Мезиричска подарява на словенския свещеник и поет Юри Далматин двойка “турски кучета”. Шест години по-късно свещеник Далматин пише на графинята: “Интересът към моите турски кучета непрекъснато расте. Вече съм подарил няколко десетки от тях в Словения и Сърбия... Моите приятели и познати ми пишат, че кучетата правят живота им по-радостен... Тези преживявания навеждат приятелите ми на мисълта да се даде на турските кучета ново наименование. Наричат ги даже с моето име – далматини.”
По време на обсадата на Виена от турската армия, в мемоарите си от 1683г., един от командирите на австрийската армия пише: “Великият везир Карамустафа хвърли срещу австрийската войска глутници турски кучета. Кучетата били добре обучени за война...”. В мемоарите се описва още, че след тази битка командир от полската армия, подкрепяща австрийците, пленява двадесет и шест “турски” кучета - далматини, които разпространява из Австрия и Полша, където започват да ги отглеждат като символ на разкош.


Два века по-късно, през 1867 г., австрийският зоолог д-р Леополд Фитцингер дава на старите дубровски гончета латинското наименование canis familiaris bracca ragusanus. “...Старото му наименование било “дубровско гонче”, след това “далматински птичар” и накрая – “далматинско куче”. Тези кучета отдавна се развъждали в Дубровник и околностите.”
В Италия далматските гончета достигат изключително висока популярност. Италианските художници обичат да ги изобразяват. Католицизмът ги въздига на пиадестал – наричат ги “кучета господни”. В известен период от време са символ на Ватикана. След XVI век са чести персонажи в живописта, графиката и другите видове изкуства, свързани с дейността на Доминиканския орден.
Далматските гончета попадат в Англия от Италия през Испания и Франция под името gallican (френско куче). Тъй като са символ на католическата църква, в периода 1650-1660 г. протестантството в Англия ги осмива в карикатури и антипапски трактати. След този период образът на точкуваните бракоиди се появявява и върху платната на английски и нидерландски художници.
Доста по-късно, през 1792 г. английският зоолог Томас Беуик пише в книгата си “История на четириногите”: “Това не е галско куче, въпреки че с такова име е дошло от Франция в Англия. Това е далматинско куче, което произлиза от Далмация”, като дава име на породата “Dalmatian dog” или “The Dalmatian or coach dog”.

Най-ценните сведения за далматинските кучета са по-нови архиви от Дяковашкото епископство – ръкопис на епископ Петър Бакич от 1719 г. В него се говори за dalmatinski pas или canis dalmaticus: “Наша известна коренна порода е далматинското куче, високо 4-5 педи, с къса бяла козина и кръгли шарки по тялото, черни, много рядко кафяво оцветени с размер от един до два пръста. От XIV век, дори по-рано, това куче се е развъждало из цяла Хърватия и Далмация, а най-вече в Далмация, поради което сега името му е Canis dalmaticus. Това куче се отглежда най-вече от знатни родове и първенци от
Хърватия за лов и лична отбрана и спокойствие, а после за военни действия, но се отглежда и от останалите жители. При лов служи за улавяне на дивече с бързи скокове, а при война много настървено и храбро се нахвърля върху неприятелските коне като предизвиква голям смут и хаос сред вражеската конница. Тази порода и досега се развъжда в Хърватия в огромен брой и широко се разпространява из територията на Европа.”


Старинен венециански архив описва, че далматинските гончета са използвани от монасите в Далмация като пазачи. Английската авторка Бедуел потвърждава през 1901 г: “Известно ми е, че тези кучета са използвани като граничарски и военни на границата между Венецианска Далмация от една страна, и Турска Босна от друга. Тяхното оцветяване е изключително подходящо за работа на границата, защото когато в слънчево време са в сянката на дървета с дребни листа, се забелязват много трудно.” През 1862 г. за пръв път на изложба в Лондон е представено далматско гонче под името “Куче-пазач на далматските гранични части”. Следват години упорит труд и шлифоване на автохтонното далматско гонче чрез отбор и подбор, до вида на съвременния далматин. Досега не са открити писмени доказателства за работата на английските кинолози по отношение на породообазуването на далматина, но резултат от техния труд са по-едри кучета с по-здрава костна система и повече мускулна маса, а точките им са с по-голям диаметър. През 1870 г. официално са фиксирани две цветови разновидности – бял с черни точки и бял с шоколадови точки. След втората половина на XIX век далматинските кучета трайно се установяват в Англия като dalmatian dog и от там започват да се разпространяват из целия свят.


В Америка далматините попадат още преди 1888 година. pojarna-komanda
През 1905 г. е създаден клуб “Далматин” в САЩ. По време на Втората световна война 1941 – 1945 г. американските клубни даматини участват в проекта “Кучета за отбрана”. Те работели в знаменития корпус К-9, спецподразделение за служебни кучета и изпълнявали патрулна дейност. С успех охранявали военни и граждански обекти. Далматини от противопожарния отряд били обучени да донасят муниции и резервни инструменти за нуждите на Червения кръст. Те откривали затрупани хора под развалините на разрушени сгради.

Между двете Световни войни породата изчезва напълно от територията на Хърватия. Автохтонното далматинско гонче е заличено от родината си следствие дълбоките политически и икономически промени. През 1930-1931 г. богат хърватски търговец на кораби на име Божо Банач закупил от Англия седем далматина и известно време ги развъждал в град Цавтат (южно от Дубровник). Последният жив потомък на тези далматини е описан през 1954 г. от собственичката на действащ по това време немски развъдник за далматини, посетила Хърватска с изследователска цел.
Всички далматини, които се срещат в момента на Балканите са потомци на кучета, внесени от различни държави, където породата се е запазила, въпреки следвоенните политически промени и последвалите икономически кризи.

“В тази малка презентация за историята на породата цитирах мои любими пасажи от книгата ми “Далматин – всичко за породата”. В нея ще намерите още много увлекателни факти за дългия път на далматина още от ... египетските гробници до ... нас.”

Цветелина

Конзола за дебъг на Joomla!

Сесия

Информация за профила

Използвана памет

Заявки към базата данни